Приказка 

Нима не може тъжно да вали

В очите ми настъпила е суша,

дори забравих как е да боли-

душата ми увлечена те слуша.

 И с тебе блесват новите лъчи

в душата ми за изгрев зажадняла

и ще копнеят моите очи

за светлина от утрото изгряла.

В нощта ще грее приказна луна,

ще ме завива с топло одеало,

а сутрин ще ме буди светлина

от слънцето отново в мен изгряло.

Ще се събудя ли от този сън,

когато нашта приказка ще оживее?

Нима си чакал гостенка отвън,

която с тебе днес да се посмее?