Приказка

Като рицар дон Кихот, предан на Дулсинея,

като принц мечтан, влюбен Ромео

на крилат бял кон, към нея препуща,

носен от вятъра, окрилен се спуща,

през долини и планини прелита,

първо слънцето ярко попита:

- Ти виждал ли си моята любима,

момиче скромно, с вяра непоклатима?

- О, влюбени момко, аз я познавам.

Толкоз години над земята грея

и топлина в сърцата на хората сея,

не бях виждал като твойто момиче

мило, нежно, също като плахо птиче,

сгушена до клони на дърво зелено,

с разтуптяно сърце от любов пленено...

Всяка сутрин ме чака и с усмивка посреща,

а вечер изпраща, със сълза по бузата гореща.

Всяка сутрин я милвам с лъчи

и пламъчето пламва в погаснали очи,

а когато аз се скривам, тя тъжно се усмихва,

до дръвче заспало, бавничко притихва.

Тя живее на край света, в мрачна страна,

помрачиха я демони зли, с пъклените си дела.

Омагьосаха всички, освен младото момиче,

спаси я дръвчето и в клоните му златно птиче.

В жертва пренесе белите си цветове,

които се превръщаха във вълшебни плодове,

а на птичето свободата и медния глас отнеха.

Мрежа от парливо биле лепкаво изплеха,

с нея цялата страна покриха,

зад грамади пътища закриха.

Никой вътре не може да  проникне

и с умисъл в злината да вникне.

Но ти, момко, навярно ще успееш, затова опитай,

желая ти късмет, а довечера луната за нея попитай.

На късче зелена морава

загрижена луна изгрява.

Настъпи вечерта, а момъкът безстрашен и смел

като изстрел напосоки, верен път поел.

Луна сияйна пътьом го следва.

- Побързай, момко, времето напредва!

Луната не изчака той да я попита,

сама догадката започна да разплита.

- Всяка вечер тя гледа причернялото небе

с очи, две капки от морето сини,

два бисера от морските дълбини.

Скришом в тях сълзи проблесват,

зов за помощ молят и в плач кресват.

Момко, не я оставяй в ръцете на злото,

опитващи да я сломят, газещи доброто.

В блато превърнаха плодородната земя,

запустели, изоставени родните нивя,

осеяни пътища, с неизлечима мръсотия,

осквернени от делата на Сатаната злия.

Но ти, момко, навярно ще успееш, затова опитай,

желая ти късмет, а преди зазоряване вятъра попитай.

Още в тъмни зори вятърът се сля с техния полет.

Момъкът нетърпеливо го попита:

- Братко мой, в твоя бяг безкраен,

мой копнеж мъчителен, но траен,

ти видя ли омагьосаната страна,

а в нея мойта хубавица една?

Чакаща своя спасител,

на доброто и честта бранител!

Това съм аз и аз ще я спася,

ще премахна злото, магията ще разваля!

Вятърът отговори:

- Много си опитваха късмета досега,

но никой от момците не успя...

Навярно ти ще успееш, така си уверен,

притежаваш истинската сила, на любовта си верен.

Мъдро и хубаво е твоето момиче.

чисто, като пролетно кокиче,

в косите ù са вплетени слънчеви лъчи,

лунен звън полюшвани от моя дъх,

златни звезди, поръсени от нощен лъх.

Всеки ден милвам тези буйни коси,

окичени с цветчета на дъгата,

полумесец ясен, грейнал в очи,

две слънца, трептящти в тъмнината.

- Братко, позволи с моя кон крилат

да ни пренесш в тоз град чудат.

Вятърът се съгласи. Той ги понесе към омагьосаната страна. Профучаваха през планини, през различни страни, докато най-сетне приближиха. Мястото отдалече изглеждаше пусто и безлюдно. Вятърът му подаде една сабя, подарък от слънцето и луната и му каза, че с нея ще победи злото. Пожела му късмет и наслука.

Момъкът щом скочи от коня и стъпи с крак,

яростно върху него се нахвърли злия враг,

новаци в недодялани хитрини,

измайсторени не до там злини.

Момъкът извади сабята.

Започна смъртоносната игра.

Сабята блесна като сутрешна зора.

От чисто злато изкована,

слънчева сила в нея е втъкана.

Вятър се развихря, щом с ръце я размахне,

праха на две съсича, злото ще премахне.

Коварни номера подмятат ожесточени,

макар и жилави, падат изтощени.

Нервно в ярост се къпе злото,

а над него тържествува доброто.

Метежни вълни понесоха черната мъгла

и изтребиха дявола от живата зема.

Вдигна се изсред земята черната завеса,

избистри се хоризонтът иззад леса.

Свърши се.

Момъкът приближи до момичето. Пое я в силната си прегръдка...

Слънцето, луната и вятърът ги поздравиха.

Венци от рози и разноцветни цветя осеяха пътя им към дома. Трябваше да тръгват. Сбогуваха се с дръвчето, което бе отрупано с плодове.

Птичето бе свободно и то запя чудна песен.

Двамата влюбени щастливо възседнаха крилатия кон и полетяха към двореца на любовта, извора на доброто...

... езеро с бели лебеди, градини с пъстри цветя и пеперуди... мирис на прашец и зелена леха се носи, разлива се нектар от сутрешна роса...

Песен се носи из въздуха:

Идвам от слънчев дворец

в лунна, златна колесница,

носен от жив полъх на ветрец,

в мечтан вихър като птица...

,