Приказка
Гледам през прозореца как ръми полека,
как светът е скрила гъстата мъгла.
И ми се приисква днес да ви разкажа,
бавно и спокойно приказка една.
Някога живяло мъничко момиче,
не в палати царски, а в една гора.
Хранели я птици, пазели я вълци.
Нямала си никой, сам сама била.
Тя живяла в малка, дървена колибка,
спала върху съчки, със трева покрити.
Никой си не спомнял как дошла е тука,
по каква причина и пътечки скрити.
Всяка сутрин рано срещала зората,
после смях и песни еквали в простора.
Свикнали животните с ясният й глас,
и преодолели своят страх от хора.
Тъй години осем бързо се стопиха,
стана на тринайсет малкото дете.
Малката колибка в къщичка превърна,
стана благородно детското сърце.
Но един следобед ловната дружинка,
минала наблизо, всички я видели.
Че в беда била е, мислели ловците,
на късмета ловен дружно се посмели .
После я завели във града огромен,
бързо обяснили станалото чудо.
Вече десет дена тя мълчи и плаче,
а добрият доктор писал я за луда.
Пратили я в приют за душевноболни,
спяла зад решетки, зад безброй врати.
Думите не знае, как да ги помоли?!
Гасне в скръб дълбока, плаче и мълчи.
А гората вижте, как се е смълчала,
всичките животни тягостно мълчат.
Няма птичи песни, ручеите не пеят,
всички се ослушват за гласа познат.
Метнала гората от мъгла одежди.
Лек, студен дъждец полека заваля.
Май да я дочакат нямаше надежда.
Беше претопена в друг, различен свят.
Страшното за нас - не страшно е за всички.
А доброто наше - не е все добро.
Нека всеки има своята колибка,
своята горичка, своето легло!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Николов Всички права запазени
