Приказка, която не исках да напиша
Тези стъпки по морския бряг ме отведоха в странни посоки.
И когато на чайката бях жълтия ирис в окото,
аз прозрях, че светът е пред срив. И загърнал с тръстика телата,
и объркан от прилив мъглив – се обрича на дълго очакване.
И видях как под мигли в сълза самотата бавно узрява,
и в забрадката черна на мама нощта изведнъж побелява,
а след кораба тръгва следа – солена, пенлива и гневна.
И – забила нокти в брега – се почувствах почти непотребна,
щом на рибите в немия вик не успявах гласа си да чуя.
Не разбирах какво ми мълви всеки знак от седефена люспа.
Не разчетох най-простия стих на извечните морски талази,
заченат по изгрев лъчист. И разбрах, че не мога опази.
Но брегът ме прегърна и мил ме пови в пеленица от пясък
и прошепна – Отвори си очите, дето ги къташ в душата си,
слез до дъното – там светлината се дави и даже не стига,
ала ти ще съзреш необята като в стара опърпана книга.
И тогава ще чуеш плача – на рапана и синия кит –
как тънее – сълза след сълза се превръща в поредния мит.
Непознат – и дори невидян! – този мир е на път да изчезне,
впримчен в хищен, раззинат капан на човека в алчната бездна.
Разкажи на сина си това, което никога няма да види –
как планктонът цъфти в здрачина, отразил крехкостта на звездите,
как делфините пеят до смърт, прегръщат коварната суша
и хрилете им дишат мазут, а очите им се пропукват.
Как по синия морски тезгях вълните разстилат атлази,
а в пенливи въртопи без грях песъчинки зачеват елмази.
Ветровете преливат скръбта в неизменната радост на кея.
И когато пристъпиш към тях – иде ти и да плачеш, и пееш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
