Приказка над стълбата (Addition)
Във спомени мрачни от сън чудноват,
през тъмни пътеки в загадъчен свят.
Вървях във гора сред призрачен мрак
навсякъде бе влажно с пронизваща хлад.
Но в небето проблесна, и лъч светлина
разкъса тя облак и светна звезда,
и някои прошепна със призрачен глас
„ Здравей и сполай ти …не ме ли позна!?!
... Хе-хе , прощавай забравих, аз съм твоята душа!”
Света сякаш просветна, изгря светлина,
в очите тя блесна , изчезна страха.
И в странно сияние от аура и прах
пред мен се яви старик непознат.
Облечен във лен... изглеждаше благ.
От джобчето малко протегна ръка,
а в ръката му пръстен!... Сякаш бе от вода!
И каза „вземи го, тоз дар е за теб
използвай го с вяра ще знаеш кога,
той пътя показва, по който вървя!
И знай, че без теб той е жива вода,
но с него повярвай твориш чудеса!”
Събудих се ....
...във мрака … със свещ във ръка
отворих вратата и последвах смъртта.
Сред мрежи безкрайни и паячен хлад,
облян от надежда и призрачен мрак,
погледнах на пред и видях светлина
и нещо в мен каза на там ще вървя.
Унесен безумен отчаян примрял,
преминах във свят по-красив и по-бял
и някои към мене подаде ръка,
прошепна небой се отмина смъртта.
Аз много пътувах и нийде не спрях,
по пътеката моя неотклонно вървях.
Не съжалявам за нищо подавах ръка
на всеки, но не всеки да види можа.
И радвах се плаках, любих, тъжах,
но детинската същност във мен задържах.
И падах и ставах обичан презрян,
от страсти човешки аз бях задържан...
... но върнах се, погледнах в тъмнината,
учудих се, че никой не видях,
но светлина от пръста на ръката
просветна странно, бавно... и замря.
Тогава аз си спомних всичко,
избистри се съзнанието, стана чисто,
и дори след цялата печал, сълзи, тъга
моя разум се превърна в светлина!
И започна всичко от начало,
сякаш нов и прероден
със нова сила, дух и здраво тяло
виждах как света е изграден.
И имаше неща безбройни,
които аз бих променил,
но свързани със нишките исконни
света навярно би се разрушил!
Аз тръгнал съм по вярната пътека,
душата ми е пътеводна светлина
и свети тя дори и там, където
страха пропил е в хорските сърца.
И ето ме, аз все още чакам
кога ли, но дано не дойде ден,
във който пръстена, поставен на ръката,
ще трябва да ме ползва той... чрез мен.
през тъмни пътеки в загадъчен свят.
Вървях във гора сред призрачен мрак
навсякъде бе влажно с пронизваща хлад.
Но в небето проблесна, и лъч светлина
разкъса тя облак и светна звезда,
и някои прошепна със призрачен глас
„ Здравей и сполай ти …не ме ли позна!?!
... Хе-хе , прощавай забравих, аз съм твоята душа!”
Света сякаш просветна, изгря светлина,
в очите тя блесна , изчезна страха.
И в странно сияние от аура и прах
пред мен се яви старик непознат.
Облечен във лен... изглеждаше благ.
От джобчето малко протегна ръка,
а в ръката му пръстен!... Сякаш бе от вода!
И каза „вземи го, тоз дар е за теб
използвай го с вяра ще знаеш кога,
той пътя показва, по който вървя!
И знай, че без теб той е жива вода,
но с него повярвай твориш чудеса!”
Събудих се ....
...във мрака … със свещ във ръка
отворих вратата и последвах смъртта.
Сред мрежи безкрайни и паячен хлад,
облян от надежда и призрачен мрак,
погледнах на пред и видях светлина
и нещо в мен каза на там ще вървя.
Унесен безумен отчаян примрял,
преминах във свят по-красив и по-бял
и някои към мене подаде ръка,
прошепна небой се отмина смъртта.
Аз много пътувах и нийде не спрях,
по пътеката моя неотклонно вървях.
Не съжалявам за нищо подавах ръка
на всеки, но не всеки да види можа.
И радвах се плаках, любих, тъжах,
но детинската същност във мен задържах.
И падах и ставах обичан презрян,
от страсти човешки аз бях задържан...
... но върнах се, погледнах в тъмнината,
учудих се, че никой не видях,
но светлина от пръста на ръката
просветна странно, бавно... и замря.
Тогава аз си спомних всичко,
избистри се съзнанието, стана чисто,
и дори след цялата печал, сълзи, тъга
моя разум се превърна в светлина!
И започна всичко от начало,
сякаш нов и прероден
със нова сила, дух и здраво тяло
виждах как света е изграден.
И имаше неща безбройни,
които аз бих променил,
но свързани със нишките исконни
света навярно би се разрушил!
Аз тръгнал съм по вярната пътека,
душата ми е пътеводна светлина
и свети тя дори и там, където
страха пропил е в хорските сърца.
И ето ме, аз все още чакам
кога ли, но дано не дойде ден,
във който пръстена, поставен на ръката,
ще трябва да ме ползва той... чрез мен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диан Гочев Всички права запазени
Радвам се, че ви е харесало... малко хора разбират всъшност за какво става дума вярвам, че вие сте от тях!Благодаря! 
