Приказка над стълбата (Addition)
Във спомени мрачни от сън чудноват,
през тъмни пътеки в загадъчен свят.
Вървях във гора сред призрачен мрак
навсякъде бе влажно с пронизваща хлад.
Но в небето проблесна, и лъч светлина
разкъса тя облак и светна звезда,
и някои прошепна със призрачен глас
„ Здравей и сполай ти …не ме ли позна!?!
... Хе-хе , прощавай забравих, аз съм твоята душа!”
Света сякаш просветна, изгря светлина,
в очите тя блесна , изчезна страха.
И в странно сияние от аура и прах
пред мен се яви старик непознат.
Облечен във лен... изглеждаше благ.
От джобчето малко протегна ръка,
а в ръката му пръстен!... Сякаш бе от вода!
И каза „вземи го, тоз дар е за теб
използвай го с вяра ще знаеш кога,
той пътя показва, по който вървя!
И знай, че без теб той е жива вода,
но с него повярвай твориш чудеса!”
Събудих се ....
...във мрака … със свещ във ръка
отворих вратата и последвах смъртта.
Сред мрежи безкрайни и паячен хлад,
облян от надежда и призрачен мрак,
погледнах на пред и видях светлина
и нещо в мен каза на там ще вървя.
Унесен безумен отчаян примрял,
преминах във свят по-красив и по-бял
и някои към мене подаде ръка,
прошепна небой се отмина смъртта.
Аз много пътувах и нийде не спрях,
по пътеката моя неотклонно вървях.
Не съжалявам за нищо подавах ръка
на всеки, но не всеки да види можа.
И радвах се плаках, любих, тъжах,
но детинската същност във мен задържах.
И падах и ставах обичан презрян,
от страсти човешки аз бях задържан...
... но върнах се, погледнах в тъмнината,
учудих се, че никой не видях,
но светлина от пръста на ръката
просветна странно, бавно... и замря.
Тогава аз си спомних всичко,
избистри се съзнанието, стана чисто,
и дори след цялата печал, сълзи, тъга
моя разум се превърна в светлина!
И започна всичко от начало,
сякаш нов и прероден
със нова сила, дух и здраво тяло
виждах как света е изграден.
И имаше неща безбройни,
които аз бих променил,
но свързани със нишките исконни
света навярно би се разрушил!
Аз тръгнал съм по вярната пътека,
душата ми е пътеводна светлина
и свети тя дори и там, където
страха пропил е в хорските сърца.
И ето ме, аз все още чакам
кога ли, но дано не дойде ден,
във който пръстена, поставен на ръката,
ще трябва да ме ползва той... чрез мен.
през тъмни пътеки в загадъчен свят.
Вървях във гора сред призрачен мрак
навсякъде бе влажно с пронизваща хлад.
Но в небето проблесна, и лъч светлина
разкъса тя облак и светна звезда,
и някои прошепна със призрачен глас
„ Здравей и сполай ти …не ме ли позна!?!
... Хе-хе , прощавай забравих, аз съм твоята душа!”
Света сякаш просветна, изгря светлина,
в очите тя блесна , изчезна страха.
И в странно сияние от аура и прах
пред мен се яви старик непознат.
Облечен във лен... изглеждаше благ.
От джобчето малко протегна ръка,
а в ръката му пръстен!... Сякаш бе от вода!
И каза „вземи го, тоз дар е за теб
използвай го с вяра ще знаеш кога,
той пътя показва, по който вървя!
И знай, че без теб той е жива вода,
но с него повярвай твориш чудеса!”
Събудих се ....
...във мрака … със свещ във ръка
отворих вратата и последвах смъртта.
Сред мрежи безкрайни и паячен хлад,
облян от надежда и призрачен мрак,
погледнах на пред и видях светлина
и нещо в мен каза на там ще вървя.
Унесен безумен отчаян примрял,
преминах във свят по-красив и по-бял
и някои към мене подаде ръка,
прошепна небой се отмина смъртта.
Аз много пътувах и нийде не спрях,
по пътеката моя неотклонно вървях.
Не съжалявам за нищо подавах ръка
на всеки, но не всеки да види можа.
И радвах се плаках, любих, тъжах,
но детинската същност във мен задържах.
И падах и ставах обичан презрян,
от страсти човешки аз бях задържан...
... но върнах се, погледнах в тъмнината,
учудих се, че никой не видях,
но светлина от пръста на ръката
просветна странно, бавно... и замря.
Тогава аз си спомних всичко,
избистри се съзнанието, стана чисто,
и дори след цялата печал, сълзи, тъга
моя разум се превърна в светлина!
И започна всичко от начало,
сякаш нов и прероден
със нова сила, дух и здраво тяло
виждах как света е изграден.
И имаше неща безбройни,
които аз бих променил,
но свързани със нишките исконни
света навярно би се разрушил!
Аз тръгнал съм по вярната пътека,
душата ми е пътеводна светлина
и свети тя дори и там, където
страха пропил е в хорските сърца.
И ето ме, аз все още чакам
кога ли, но дано не дойде ден,
във който пръстена, поставен на ръката,
ще трябва да ме ползва той... чрез мен.
© Диан Гочев All rights reserved.
Радвам се, че ви е харесало... малко хора разбират всъшност за какво става дума вярвам, че вие сте от тях!Благодаря! 
