Познайници стари сме... с теб самота.
Приятелство дълготрайно ни свърза.
Виновни няма в тази досадна игра
и двете тъчем нишката тънка.
Сред въздишка на стая във мрачина,
в прегръдката дълга на тишината,
с езикът на Бог настанил се в душа
чрез тайният договор на сърцата.
Защо ме придърпваш в твоя комфорт
с нюансите боядисани в сиво.
Рисуваш скучния си натюрморт
с реверанси от нотки вежливост.
Ще призная и смятам, че ти дължа
откровеност, като на стар приятел...
потребна си, щом отново като вълна
ме преобърне съдбата – предател.
Не си страшна за мен, самота...
развяла пародията си жалка!
За силните си желана мечта,
глътка въздух, дишаща тайна.
Ще те повикам и зная дори,
лесно няма да ме забравиш.
Останали двете, характерно сами,
ще открием начин... да се опазим.
© Валя Сотирова Всички права запазени