Познайници стари сме... с теб самота.

Приятелство дълготрайно ни свърза.

Виновни няма в тази досадна игра

и двете тъчем нишката тънка.

Сред въздишка на стая във мрачина,

в прегръдката дълга на тишината,

с езикът на Бог настанил се в душа

чрез тайният договор на сърцата.

Защо ме придърпваш в твоя комфорт

с нюансите боядисани в сиво.

Рисуваш скучния си натюрморт

с реверанси от нотки вежливост.

Ще призная и смятам, че ти дължа

откровеност, като на стар приятел...

потребна си, щом отново като вълна

ме преобърне съдбата – предател.

Не си страшна за мен, самота...

развяла пародията си жалка!

За силните си желана мечта,

глътка въздух, дишаща тайна.

Ще те повикам и зная дори,

лесно няма да ме забравиш.

Останали двете, характерно сами,

ще открием начин... да се опазим.