Признание

1.
Не искам да прибързвам,
чакам да направиш стъпката към мен.
Всичко идва с времето си, но пропускам теб,
когото мисля всеки ден.

В един момент съм пряма, смела и си
казвам:
"Просто сподели!".
Минава  миг и се опомням,
дори не знам какво си мислиш ти.

Кога е точният момент и правилното място,
открито и без срам да заявя,
че все по-често напоследък
за твоите очи започнах да следя.

2.
Ще ме погледнеш ли с взаимност,
с радост или пък почуда,
ще отвърнеш ли със нежност,
или просто съм в заблуда...

Ти може би не знаеш,
та аз така и не успях
да бъда честна, все съм скрита
зад маската на този или онзи смях.

Не позволявам на очите, нито на ръцете
и най-малката следа,
за да не е очевидно, колко много търся

твоята близост, топлина.

3.
Когато  утре пак пред теб застана
дали ще имам смелостта?
Простичко и без преструвки да ти кажа:

"Харесвам твоята душа!".

Харесва ми игривата усмивка,
шегите и ръцете ти, когато свириш;
как вярваш във човешката природа
и потенциал у всекиго ще видиш.

Не търсех нито теб,
нито нежните ти думи,
Не исках да развалям нищо, ако спомена,

че усещам нещо помежду  ни.

4.
Искрено ли беше всичко вчера,
когато с поглед замъглен
отрони тихо: "Страшно си красива...",
а от погледа ти аз останах в плен.

Но от "вчера" много нощи ни делят.
Скрихме думи, плахи пръсти и защо ли
щом утрото настъпи, алкохола отшумя,
ти тези думи така и не повтори? 

Не искам да прибързвам,
чакам, мисля и гадая:
Следиш ли тайно погледа ми - 
нежно, с тръпка, без да зная? 


×××

Ето ме пред теб. Отново с маска.
Стискам здраво всичко що е в мен.

(*признавам*)
Стискам. Сякаш друго няма
освен страха да не отвърнеш: "Извинявай..."

"...Съжалявам..."