1.
Не искам да прибързвам,
чакам да направиш стъпката към мен.
Всичко идва с времето си, но пропускам теб,
когото мисля всеки ден.
В един момент съм пряма, смела и си
казвам:
"Просто сподели!".
Минава миг и се опомням,
дори не знам какво си мислиш ти.
Кога е точният момент и правилното място,
открито и без срам да заявя,
че все по-често напоследък
за твоите очи започнах да следя.
2.
Ще ме погледнеш ли с взаимност,
с радост или пък почуда,
ще отвърнеш ли със нежност,
или просто съм в заблуда...
Ти може би не знаеш,
та аз така и не успях
да бъда честна, все съм скрита
зад маската на този или онзи смях.
Не позволявам на очите, нито на ръцете
и най-малката следа,
за да не е очевидно, колко много търся
твоята близост, топлина.
3.
Когато утре пак пред теб застана
дали ще имам смелостта?
Простичко и без преструвки да ти кажа:
"Харесвам твоята душа!".
Харесва ми игривата усмивка,
шегите и ръцете ти, когато свириш;
как вярваш във човешката природа
и потенциал у всекиго ще видиш.
Не търсех нито теб,
нито нежните ти думи,
Не исках да развалям нищо, ако спомена,
че усещам нещо помежду ни.
4.
Искрено ли беше всичко вчера,
когато с поглед замъглен
отрони тихо: "Страшно си красива...",
а от погледа ти аз останах в плен.
Но от "вчера" много нощи ни делят.
Скрихме думи, плахи пръсти и защо ли
щом утрото настъпи, алкохола отшумя,
ти тези думи така и не повтори?
Не искам да прибързвам,
чакам, мисля и гадая:
Следиш ли тайно погледа ми -
нежно, с тръпка, без да зная?
×××
Ето ме пред теб. Отново с маска.
Стискам здраво всичко що е в мен.
(*признавам*)
Стискам. Сякаш друго няма
освен страха да не отвърнеш: "Извинявай..."
"...Съжалявам..."
© Сиана Манолова All rights reserved.