Живота си износвам подобно стара дреха,
потропвайки с тояжката по пътя на успеха.
Като слепец опипвам, опитвам - то се знае
това, което преходното отделя от безкрая.
Гърми денят, а вятърът на ушните ми миди
надува гайдите на вопли и обиди.
А оптимизмът някъде се тули безопасно
и слуша туй, което и преди му беше ясно,
а днес е очевидно - в огромната вселена
война по пътищата беше обявена.
Война безкрайна на житейски коловози.
Война на непрекъснати угрози.
Война на себе си, на другите, на всички
от планината до най-дребните тревички.
Война като война, а времето ме влачи,
а аз усещам, че вървя и че не мога другояче.
И с лекота на на мравка и стихотворна стъпка
вървя и стискам зърното на творческата тръпка.
© Димитър Вучев Всички права запазени