Пробуждане (акростих)

                ПРОБУЖДАНЕ

                    (акростих)

          Като прогонен от небесата

          ангел господен,

          живях обречен на самота.

          И страдах, повлечен в бездната

          между живота и смъртта.

          Изтичаха дните ми кратки,

          душата ми стенеше в немощ.            

          Удрях се в стени от мрак,           

          мразех дни, плашех нощи.

          Издълбах в сърцето си знак,                                             

          наивно въвлечен в проклятие.           

          Едно древно пророчество,              

          живо и плашещо,

          низ от безсъници                                

          и наивни понятия.              

          Идоли страшни, зловещи        

          ще търсят изкупление.      

          Единствено вярно душата  

          тежко отсъжда присъда     

          и затваря, дълбоко във ада        

          размирните черни видения.

          Андерсен препрочитам по детски,    

          заключил в сърцето си спомени,

          които изваждат картини,         

          рисувани от жена-самодива.                                               

          Измислени магове книжни                             

          я превръщат в реална и жива.                             

          Мимолетен порив, съвкупление.

          Отключва акт на сътворение.

          Едно цвете в скалата изваяно,

          то топли сърцето на исполина.               

          Обича го, топли го, ала спира .       

                          ---

          Сън, жена привидение!

          Ъгъл далечен в тъмнината на стая.

          Родена, а не сътворена!         

          Целувам я, целува ме нежно.        

          Единствена и вярна остава.