Прочит на огъня
Да помълчим край огъня сега,
забили тъмни погледи в жаравата.
Необяснима есенна тъга
разстила мокри черги върху прага ни.
Залостен е последният егрек,
млекцето на козите прегоряло е.
Мълчи ли здрачът – призрачен човек,
потънал в сините вечерни шалове?
Мастилото си в теб нощта изля
и ти ми идеш черен като въглен.
Дали разбрал си колко ме боля,
че – без да сме се срещнали, си тръгна?
Че дълго плаках – цяла нощ. За теб.
Защото ти – макар и непознатият,
ми подари уюта в своето небе
с непреводими – май? – за мен понятия.
О, пътниче, какво забрави тук,
кому го даде и какво не смогна
да кажеш в сетния отронен звук
на есенната вятърна флигорна?
Пилеем думи, мисли и съдби,
в древни битовизми сме заплетени.
А времето като стрела лети.
И няма кой да пише от небето.
Ела при мен и зарови лице
и дланите си в яворова шума.
Нима си ти безследният крадец
в безсънното ми пълнолуние?
Успял ли си да пренесеш отвъд
това, което си държал на пазва?
Безплътен стана твоят кратък път.
Любов ли е – смъртта да каже.
В.Й. 1 април 2018 г., София
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
