Очаквах нещо, молих се и плаках!
- за теб мечтах, в тебе вярвах,
умолявах времето да спре!
И... толкова те чаках!!!
А въздухът, тъй спарен, гърлото ми стягаше,
сърцето ми умираше... Душата страдаше!
Да, давех се и пак изплувах!
В безкрайно дълги нощи, страшни сънища сънувах.
Звънът на телефона бе като копнеж и напрежение.
Кръвта ту галопираше, или замръзваше във вените.
И хлябът бе горчив и глетав!
А небосклонът мръчкав и невзрачно бледен!
Звездите бяха се лишили от сияйната си светлина,
а музика звучеше приглушено, като тиха приливна вълна...
Разбрах какво е да си в ада - да обичаш
и с побелели устни име нечие да сричаш,
да носиш небесата с цялата им тежест върху рамената.
-Да си забравиш името дори...
И да потиснеш и сърцето, и душата!
Да те одумват и да ти се подиграват,
да падаш и отново с мъка ти да се изправяш...
Проклинам те! Както проклинам мене аз!
И да ме търсиш и да ме викаш, но да нямаш глас!
И болката, която ме разкъсвала, да е във теб!
Животът ти, също така да е неискан, блед!
Като слепец да бродиш и да търсиш милостиня,
душата ти да е като пустиня,
да искаш милост за сърцето,
да страдаш като мене за незнайните злини...
И всеки ден да помниш Ти какво ми причини!
Да! - Ти ме научи да не обичам, сега щастлив ли си?
- че не подире тебе тичам?
А тази, на която се усмихваш?
Дали наясно е, че не умееш да обичаш...?
© Марина Късметлийска Всички права запазени