Проста песен
ПРОСТА ПЕСЕН
... откакто се помня, живея така,
и тъй ще я карам, додето изчезна –
на всекиго с обич подавам ръка,
особено щом сгромоляса се в бездна.
Щом черният хлебец във моя долап
за мен е достатъчен – стига за двама.
И глух съм за всяка лъжа, и съм сляп,
щом сетя във чуждия поглед измама.
Как искам – щастливи! – по белия свят
пътечката с братята мои да минем!
На мама да скъсам стрък пролетен цвят.
Най-сетне и шал да ѝ купя – копринен.
Щом плисне над мене денят синева,
да вляза във храма за тиха молитва.
Хвърчилце на някой хлапак да скова –
душата ми с него в просторите литва.
Защото човек е добра светлинка,
и простичка радост гръдта ми изпълва –
протягам на всекиго с обич ръка,
преди да ви махна за сбогом от хълма.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
