Прости ми...
От мислите ми
понякога
изплитат се рими,
но после
винаги ти -
смущаващ
тържествен
по малко отнесен,
със своето днес
най-много тъждествен...
(твоето после
за мене е винаги,
завинаги
чакайки
отвените вятърни рими)
Но всъщност
прости ми!...
Аз съм повече вчера
и копнея по нечие утре,
блестящо със своята същност.
И ти казвам
(с онова спокойствие -
крещящо,
замислящо,
безсрамно
звучащо навред
и обмислено,
но все пак случайно
... отвътре)
прости ми!
...
Крещящото спокойствие,
изплетено с
онези сребърни коси,
ме спъва вечер
в прашните часовници
и падам
в купчините счупени стрелки,
чието изкривено тракане
те буди всяка нощ
да ме спасиш...
дотегна ти
... нали!?
...
Или?!
Ти чуваш
нощем локвите,
тротоара,
и мислите ми...
мокрите
и кучето на двора,
плача на стрехите
и тяхната умора
... ти чуваш?
...
Тогава
нека да заспим,
а вятърът отвън
да вие
и както всеки път
с ръцете си
завий ме,
за да останат здрави
прашните часовници...
Лека нощ!
Прости ми!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мирослава Грозданова Всички права запазени
