Прости ми...
От мислите ми
понякога
изплитат се рими,
но после
винаги ти -
смущаващ
тържествен
по малко отнесен,
със своето днес
най-много тъждествен...
(твоето после
за мене е винаги,
завинаги
чакайки
отвените вятърни рими)
Но всъщност
прости ми!...
Аз съм повече вчера
и копнея по нечие утре,
блестящо със своята същност.
И ти казвам
(с онова спокойствие -
крещящо,
замислящо,
безсрамно
звучащо навред
и обмислено,
но все пак случайно
... отвътре)
прости ми!
...
Крещящото спокойствие,
изплетено с
онези сребърни коси,
ме спъва вечер
в прашните часовници
и падам
в купчините счупени стрелки,
чието изкривено тракане
те буди всяка нощ
да ме спасиш...
дотегна ти
... нали!?
...
Или?!
Ти чуваш
нощем локвите,
тротоара,
и мислите ми...
мокрите
и кучето на двора,
плача на стрехите
и тяхната умора
... ти чуваш?
...
Тогава
нека да заспим,
а вятърът отвън
да вие
и както всеки път
с ръцете си
завий ме,
за да останат здрави
прашните часовници...
Лека нощ!
Прости ми!...
© Мирослава Грозданова All rights reserved.
