Няма оправдание моята постъпка,
акт на глупост,
в младост неразумна.
Дори не заслужавам прошка!
Самата лудост
била, тогава, мисълта ми безразсъдна.
Боже, колко тъпа кучка съм,
цял живот не стига,
думите са слаби да се извиня!
Подлост,
срам, позор...
Самообвинения душата ми нагърчат,
няма спор
приказката казвали са с точност -
попарата се сърба с мор.
Наказана съм с личната вина
към собствената ми, прекрасна дъщеря.
Да върна времето - не мога,
просто себе си да прокълна...
Спокойствие не ще намеря,
наваксвам,
търся смислен път и връзка с нея,
обичам я...
А тя внимателна и мила,
умна и добра,
с амбиция, ентусиазъм
бори се в живота...
Щастлива да е нейната съдба!
Пожелавам си да видя
в личицето й жена -
силната, неотразимата Вселена,
в очите й - искряща правота!