Iszaard (Нели Дерали)
62 137
4.12.2014 г., 18:21 ч.

Пълнолуние 

  Поезия » Любовна
484 0 3

Дъждът отвън приятелски ме чака

да хукна под дърветата изстинали.

И в сивкавия пеньоар на мрака

да се опитам да тълкувам миналото.

 

Дъждът отвън изглежда ме познава.

Той помни, че обичам вятъра,

свободен до незнайните октави

на онзи космос, всъщност необятен,

 

от който се откъснах - малко слънце,

заровено в пустинята на времето.

Дали е нощ или пък вече съмва?!

Животът е на шията ми бреме,

 

пресмятащо любови след любови,

една от друга по-абсурдно губещи

на времето бездушните окови...

В сърцето ми сега е пълнолуние.

 

И вече е така абсурдно трудно

за сивата бездушна невъзможност!

Аз онзи светъл образ на налудното

така и не поисках да заровя.

© Нели Дерали Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря на Самодива и Мисана за коментаритe. Благоря сърдечно и за оценките Позволявам си да предложа един малко по-различен вариант на стихотворението:

    Пълнолуние

    Дъждът отвън приятелски ме чака
    да хукна под дърветата изстинали.
    И в сивкавия пеньоар на мрака...
    да се опитам да тълкувам миналото.

    Дъждът отвън изглежда ме познава.
    Той помни, че обичам вятъра,
    свободен до незнайните октави
    на космоса със същност необятна,

    от който се откъснах - малко слънце,
    изхвърлено в пустинята на времето.
    Дали е нощ или пък вече съмва?!
    Животът е на шията ми бреме,

    пресмятащо любови след любови,
    една от друга по-абсурдно губещи
    на времето бездушните окови...
    В сърцето ми сега е пълнолуние.

    И вече е наистина възтрудно
    за сляпата житейска невъзможност!
    Аз онзи светъл образ на налудното
    изобщо не поисках да заровя.
  • Много позната нагласа
  • Само ти си в състояние да видиш, Из, зад обичайните и повтарящи се ситуации /тук включвам и природни феномени/, онова максимално обобщено
    и изплъзващо се, което очиства душата от смисъла на дребното. Точно с това ме привлича поезията ти, в която никога няма розови бози.

    "Дъждът отвън изглежда ме познава.
    Той помни, че обичам вятъра,
    свободен до незнайните октави
    на онзи космос, всъщност необятен,
    от който се откъснах - малко слънце,
    заровено в пустинята на времето.
    Дали е нощ или пък вече съмва?!
    Животът е на шията ми бреме,"

    Именно този текст - който е и ОКО на произведението, фокусира в себе си онова, за което говорих по-горе.

    Поезия, преосмисляща изкорен, но не отхвърляща любовта. Превръщаща я, както обичаш да казваш ти, в космически полет в очите на Другия!

    Поздравление и най-висока оценка!
Предложения
: ??:??