antoaneta03 (Антоанета Георгиева)
29 74
22.01.2014 г., 21:57 ч.

Пътека 

  Поезия » Философска
753 0 4

Ни поглед, ни дума, ни допир.

Без израз, без чувство, без опит

да спре, да погледне света –

човекът забързано крачи така

през свойта сива житейска пътека.

 

И само когато неговата пътека

е към края си, тогава човекът

се обръща към съдбата  нелека

и ù казва наивно – моля те, нека

да имам още малко на тази планета.

 

Мечтая да се взирам в очите на ближния.

Ах, иска ми се да потъна в безгрижие,

да усещам радости, щастие, мъка,

да преживявам среща, а след нея разлъка,

да чувам сърцето си как бие – 

ах, нека съдбата ме скрие!

 

Нека мойта съдба да ме скрие за ден или два,

година ми трябва – само това,

да поживея истински и в борба,

да  запомня колко красив е света.

Пък после нека така, както решила е мойта съдба,

тихо и кротко да напусна света.

 

 

© Антоанета Георгиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Допадна ми това поетично разсъждение!
  • Така е...
    Но се учудвам, че момиче на 23 години се е замислило по тези въпроси.
    Поздрави!
  • Живота е борба с различни житейски пътеки!
    Много осъзнато, истинско!
    Поздрав!
  • Поздравявам те за прозренията!

    Поздрав!
Предложения
: ??:??