Пътека
Ни поглед, ни дума, ни допир.
Без израз, без чувство, без опит
да спре, да погледне света –
човекът забързано крачи така
през свойта сива житейска пътека.
И само когато неговата пътека
е към края си, тогава човекът
се обръща към съдбата нелека
и ù казва наивно – моля те, нека
да имам още малко на тази планета.
Мечтая да се взирам в очите на ближния.
Ах, иска ми се да потъна в безгрижие,
да усещам радости, щастие, мъка,
да преживявам среща, а след нея разлъка,
да чувам сърцето си как бие –
ах, нека съдбата ме скрие!
Нека мойта съдба да ме скрие за ден или два,
година ми трябва – само това,
да поживея истински и в борба,
да запомня колко красив е света.
Пък после нека така, както решила е мойта съдба,
тихо и кротко да напусна света.
© Антоанета Георгиева All rights reserved.
