ПЪТЕКА
Колко нощи сънувам
как литвам нагоре.
Шеметно падам със крясък на птица.
Късче синьо небе във очите проблясва.
Все към тебе пътувам,
все се връщам самичка.
Зимен вятър сърцето ми брули.
Ще замръзне ли, или
ще стане на пряспа.
Тежи ми, тежи ми подобно на камък
все така да те чакам...
все така да съм твоя.
Отведи ме! Оттук... отведи ме,
на мига, във който
открехна вратата,
объркана, бледа,
метнала мократа дреха.
Вини ме! Вини ме за всичко,
само не стягай вериги в душата.
Защо, защо не послуша сърцето?
Защо не премина през стръмните урви?
Не разбираш ли?...
Ти си единствен за Нея и
Тя е единствена твоя пътека!
18.04.07г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василена Костова Всички права запазени
