ПЪТЯТ
ПЪТЯТ
Седя на терасата.
Долу отсреща е пътят.
Трепти от омарата
и коли, като хали летят
в двете посоки.
Къде ли отиват?
Откъде ли се връщат?
Пътят трябва да знае,
но не казва.
Някога бях част от него:
отивах някъде
и се завръщах,
а днес го гледам отвисоко,
блестящ и недостъпен.
Понякога, когато
ми стане тясно
в малката гарсониера,
излизам на терасата
и чувам как ме вика
да тръгна по него
за някъде.
Колите отиват,
други се връщат...
по същия този,
примамливо-близък
и толкоз далечен път,
който ме мами и вика,
а аз не излизам...
Но някой ден,
преситен от
толкова взиране,
ще стъпя на блестящия
му гръб
и ще подгоня вятъра,
а пътят ще ме отведе
нанякъде.
И няма да се върна,
защото... ми омръзна
да го гледам.
2006-2007 г.
Добрич-Русе
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румен Ченков Всички права запазени
