Радан и Елица
Клони кърши бурята в гората,
вятър брули крехката трева,
мълнии раздират небесата
и блести червената скала.
С кръв човешка тя е напоена –
българи – баща и дъщеря
пред позора, робството и плена
някога избрали там смъртта...
ІІ
В грохот на неравна бран
падат български момци,
страшно меч върти Радан,
хвърля погледът искри.
Сред балкана вечно млад,
защитени от скали,
смело пазят своя град
горди български орли.
Хвърлят се като един
в битка яростна и свята,
няма тук баща, ни син,
всички бранят си земята.
Силен, твърд като скала,
е пред тях Радан войвода,
сбрал без ред и знамена
синовете на народа.
А като длето дълбае
мозъкът му мисъл зла,
че самичка у дома е
неговата дъщеря.
Като цвят уханен чиста,
прелестна като зора
и с очи – звезди лъчисти –
горда българска мома.
Ако в къщата им влезе
поробителят зловещ,
хубостта и ще залезе
като догоряла свещ.
В остра болка се удави
бащината му душа,
но момците да остави
съвестта му не можа.
А юнаците редеят,
покосени от врага,
люта рана аленее
и на сетния в гръдта.
Няма никой, сам е вече
изтерзаният баща.
С бързи стъпки се затече
към девойката в дома.
Там Елица го посрещна,
а в запаления град
турци идеха насреща...
По-добре е да умрат!
Не заплака дъщерята,
само леко побледня.
От ръката на баща си
смело тя прие смъртта.
А събрал последни сили,
сам пронизал се Радан
и с кръвта си напоили
камък в родния балкан.
Паметник безмълвен още
е червената скала,
за да спомня в бурни
нощи на героите гласа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
