"Не пиша за битки епично трагични,
сражаване рамо до рамо -
на бойно поле е войникът безличен,
инстинктът говори му само.

Не пиша за пропасти, зейнали гладно,
животи, висящи на косъм,
(макар че понякога в утрото хладно
в мен ями отварят се осем).

Легенди не пиша, поеми не сричам,
девойка съм сива, невзрачна.
Май малко съм скучна и зле се обличам,
често съм неадекватна.

Пред публика често заеквам, пелтеча.
Не мога да пея добре.
Краката ми служат само да пречат.
А шапката стяга ми зле.

Пък чувство за хумор никакво нямам.
Безсъница гони ме все.
С кокошките лягам и кисела ставам.
Не мога и ден без кафе.

Но вижте сега какво ще ви кажа
тъй като тегля черта:
аз имам още какво да покажа
(а уж не изглежда така!)

В сърцето ми блика не жар, а лава!
Още кипи ми кръвта.
Нищо, че хората все не ми вярват -
хич не е лошо това.

Тъй вдъхват ми хъс и
посока ми дават:
"Пак докажи, че грешим.
Давай, със себе си пак се надбягвай!
За глупости вдигай си дим."

И пу(и)ша ли аз, света одимявам,
сълзи ми избиват дори.
Ех, като пламна - навред овъглявам
и мътни потичат реки... "

Та тъй значи дремя и мисля,
седнала там сред класа,
и викам си ядно: Тонке ле,
спри се!
Не видиш ли - няма файда!

Но хитро подсмихвам се - тази
година се взимам в ръце.
Не вярваш ли? Бог те опазил!
Че май само Той ще ме спре... ;]