В смълчаната стая сякаш, че зима

и двамата с теб в студ е сковала. 

Хлипа със глас тишината незрима, 

своята скръб едва обуздала. 

Усмихваш се ти, по навик невинно -

това, сякаш стопля зимния мраз.

За миг си повярва сърцето наивно, 

че връща се лятото пак между нас. 

Но това не е вече усмивката, дето

струеше в лазура на твойте очи. 

Топлия лъч, любовта и сърцето, 

къде ги затрупа снегът – не личи...

Затуй ще си тръгна. Късно е вече

през сълзи да казваш, че обичаш ме пак. 

Ще бродя безпътен в зимната вечер, 

като вихър свободен и чист, като сняг! 

Искаш да знаеш какво си прибирам:

ето - оставям всички наши мечти! 

Нищо, че за теб аз вече умирам - 

ще ги изпълниш с друг, може би... 

И свойте чувства при теб ще оставя - 

големи са твърде за куфара скромен. 

Взимам надежда и за край ще добавя

един чуден сън и милия спомен... 

Една подир друга звездите умряха. 

Отронват очите зрънце тъга. 

Протяга ръце камината плаха

и милва ме с топлия дъх на жена... 

Изведнъж сякаш всичко на теб заприлича,

твойто име нашепва хладният мрак. 

Ласка от спомен пред мен се съблича -

красивото: "Сбогом!" на любовния праг...