Раздяла
На гарата прашна щом влакът изсвири,
мама помаха, лицето си скри.
Мъгла я прегърна и вече не виждах
жената любима със влажни очи.
Далеч аз отивах. Не знаех за колко.
Какво ме очаква в чужда страна.
Мама понесе раздялата с болка,
но дума не рече, остана сама.
По спомени сякаш дрънчат колелата,
а мама навярно още стои.
Снимката моя ù топли душата,
удавени в мъка са двете очи.
Майчице скъпа, такъв е животът,
сърцата ни ръфа по-зъл и от пес.
Раздялата, зная, е адска жестокост,
дошла като мълния, от чужд интерес.
Дали ще дочакаш детето си, мамо?
Въпросът ме мъчи и теб те души.
Вече потеглих и връщане няма...
Прощаваш ли, мамо?... Мама мълчи!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
