Разговор на небето с морето
Небето и морето си говореха:
"Синьо като мен си общо взето -
поде разпенено и яростно морето -
но в мене има истински живот
и лятото съм пълно със народ...
Какво си имаш всъщност, питам, ти?
Оглеждаш се все в моите води."
Небето не остана по-назад:
"Аз мога да прегръщам този свят.
В мене Бог живее, затова
не мога с теб, море, да се сравня.
Луна и Слънце, хиляди звезди,
са мои вечно светещи очи.
От мен се пълниш всъщност със вода,
когато се разплача със дъжда."
"Аз всеки ден целувам своя бряг -
поде морето разгневено чак -
кого целуваш, ще попитам, ти?
От самота са твоите сълзи.
В мен птиците, разперили крила,
с душата си усещат свобода..."
Да чуя края, не дочаках даже,
защото знаех кой какво ще каже.
Поука си вземах от диалога.
Ще ви я кажа. Да мълча не мога:
Когато спорят, несравними двама,
смисъл в спора, всъщност, просто няма.
Цениш ли само своето лице
то никой теб не ще те разбере...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
