Разговор на небето с морето
Странен диалог дочух наскоро.
Небето и морето си говореха:
"Синьо като мен си общо взето -
поде разпенено и яростно морето -
но в мене има истински живот
и лятото съм пълно със народ...
Какво си имаш всъщност, питам, ти?
Оглеждаш се все в моите води."
Небето не остана по-назад:
"Аз мога да прегръщам този свят.
В мене Бог живее, затова
не мога с теб, море, да се сравня.
Луна и Слънце, хиляди звезди,
са мои вечно светещи очи.
От мен се пълниш всъщност със вода,
когато се разплача със дъжда."
"Аз всеки ден целувам своя бряг -
поде морето разгневено чак -
кого целуваш, ще попитам, ти?
От самота са твоите сълзи.
В мен птиците, разперили крила,
с душата си усещат свобода..."
Да чуя края, не дочаках даже,
защото знаех кой какво ще каже.
Поука си вземах от диалога.
Ще ви я кажа. Да мълча не мога:
Когато спорят, несравними двама,
смисъл в спора, всъщност, просто няма.
Цениш ли само своето лице
то никой теб не ще те разбере...
Небето и морето си говореха:
"Синьо като мен си общо взето -
поде разпенено и яростно морето -
но в мене има истински живот
и лятото съм пълно със народ...
Какво си имаш всъщност, питам, ти?
Оглеждаш се все в моите води."
Небето не остана по-назад:
"Аз мога да прегръщам този свят.
В мене Бог живее, затова
не мога с теб, море, да се сравня.
Луна и Слънце, хиляди звезди,
са мои вечно светещи очи.
От мен се пълниш всъщност със вода,
когато се разплача със дъжда."
"Аз всеки ден целувам своя бряг -
поде морето разгневено чак -
кого целуваш, ще попитам, ти?
От самота са твоите сълзи.
В мен птиците, разперили крила,
с душата си усещат свобода..."
Да чуя края, не дочаках даже,
защото знаех кой какво ще каже.
Поука си вземах от диалога.
Ще ви я кажа. Да мълча не мога:
Когато спорят, несравними двама,
смисъл в спора, всъщност, просто няма.
Цениш ли само своето лице
то никой теб не ще те разбере...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
