Разкрояване на светлината
Кроячът на усмивки беше побелял,
преди за своята да е сколасал.
След ножицата с връхче изтъпяло
остана само кривата гримаса,
с която всеки понеделник сутрин
отваряше дюкянчето си тясно,
преди метачът да се втурне,
измел неделята от тротоара.
Зад жълт тезгях, във вехт гащиризон
той кройките подреждаше надлежно –
смях за Добър ден или Сърдечен тон,
от Радост, за Кураж и за Надежда.
В ноемврийско утро – някаква жена
погрешка в магазинчето му влезе
и тишина разлисти цветният ù шал,
талаз парфюм търкулна към мазето.
Смехът ù зазвънтя – разюздан водопад,
стремглавите ù букли се изрониха
в нетърпеливи къдри, плисналият хлад
в синджир наниза утринния мохер.
И тя коя ли беше? Тъй онемял,
присвит и сгърбен, малък като мишка,
той годините, в които бе живял,
най-паче заради една въздишка,
пресметна бързо – цял един животец,
разрязан на усмивки и спестовност
за вещи, старини, до гроб имотец.
Цял век безмълвен и съвсем самотен.
Не топлят те. Петите му студени
в изтърканите чехли са стърчали
като окръглени сироти сенки
от сезоните несъстояли се.
– Кому да се усмихвам в този век,
щом ме подмина любовта – излишна,
и така несрещнал верния човек? –
запита плах.
Но тя си бе отишла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
