Разкъсваш душата ми с ръцете си силни.
Разкъсваш, разкъсваш без жал,
без да трепне мускулче по лицето ти,
без да търкулнеш сълза по бузата си
и да я загубиш в едва наболата брада.
Разкъсваш душата ми, хвърляш я назад
и дори не поглеждаш след теб.
А тя е там, лежи в локва кал
и още наивно те обича.
А в три през нощта ти идваш отново,
но този път с нежност и доброта.
Душата моя от калта изваждаш,
грижовно у дома си ще я прибереш.
А там ще я зашиеш бавно,
парчетата разкъсани ще подредиш,
ще й напълниш ваната,
шампанско ще налееш,
целувка след целувка ще я прелъстиш.
Но само не забравяй, че душата има памет!
Ръцете силни помни и локвата кал!