Нощта е забравен скиталчески дом,

скрила онези бездънни сърца.

Препуска пенлива, безумно кат' кон,

като призрак на някоя мъртва мечта.

Чува се там някъде някакъв стон

от призрак разплакан с две тъжни очи,

поразен, навярно видял е и той

тъй мъртва и бледа любов да лежи.

Той плаче, тъй сякаш има душа

наместо там пропаст в празната гръд.

Бездушна препуска бездушна нощта,

а призраци плачат... дваж пъти изгубили дъх..