icohim (Христо Стоянов)
180 985
15.09.2008 г., 0:31 ч.

Разпятие 

  Поезия » Друга
754 0 19
 

Във малка бяла стая, с олющена мазилка,

витаеше едничко чувство на молба.

Като нагар от восъчна стопилка,

отиваше си един живот сега.

 

На прашния килим с навехнати колене,

стиснала горещо своите ръце.

Момиченце неистово сега се моли

пред иконата на всички богове.

 

Като черен лешояд със клюн като ли клещи

се рееше смъртта във тази тъмнина,

а през сълзи притворила очите си горещи,

момичето се молеше за татко си сега.

 

И като че ли със злокобната ирония

на болката се смееше смъртта.

Разкъсваше душата малка в какофония

и пращаше стрела подир стрела.

 

А сякаш да не чува свистенето на меча,

момичето по силно стискаше очи

и спомняше си тя и макар далече,

картината със татко й пълна със лъчи.

 

Как в рекичката кристално чиста,

гонеха се рибки във своята игра.

На поляната в огрятата трева лъчиста,

до късно, за мама, беряха те цветя.

 

Но този образ бе спрян така зловещо

от огнената черна светлина.

Със гробни стъпки вратата бе разкъртил,

демонът - посланик на смъртта.

 

За ръката момиченцето той поведе

през бездната на адската врата.

И блесна светкавица червена,

отрази във кърваво студената стена.

 

Сега се бяха озовали

сред площад със хора отстрани.

Не беше момичето разбрало,

къде я водят змийските очи.

 

И тръгнаха по улица злокобно тиха,

нахранена с на грешници кръвта.

А в небето притихнало се отразиха -

Болка, тъга и самота.

 

Стигнаха до мост почти порутен -

към Ада бе това врата.

А на края му се стрелкаше залутано,

катедрала с разпятие на върха.

 

Каде сме ние? - момичето попита.

Къде сме? Демоне, отговори!

Голгота! - през зъби демона изсъска

и подкани грубо - А сега сама върви!

 

И тръгна момичето по булеварда,

на мостът създаден от души.

Голгота мощно в отчаян ритъм се тресеше,

жив да крачи през адските врати.

 

За надежда момичето бе тук доведено,

в отчаян ход, за да спаси една душа,

но не от доблестта на демона подведено,

а в това да е противник на смъртта.

 

На параклиса детето портата открехна

и за миг се изви във светлина.

Сега тя бе във стаята отново,

опряла чело във студената стена.

 

Но на шията й нещо й тежеше -

синджирче сребърно със някакъв кристал,

не бе кристал а сребърно разпятие беше,

надежда от девойката събрал.

 

Надежда, но дори и адска,

като подарък от самия Сатана.

Всичко тя бе сега в сърцето детско -

начин да се победи смъртта.

 

- Защо ме ти остави Господи?! -

на Христос са били последните слова.

И тези думи четяха се сега жигосани,

върху синджира във детската ръка.

 

Стиснала го силно във свойте длани,

коленичила на прашната земя,

през сълзи горестни момичето за татко си се моли...

- Господи, недей оставя ме сама!

 

А някъде, далеч сред небесата,

Бог и Дявол в поредната на шах игра

играеха си със смъртта и със живота -

души разпръснати по черно-бялата дъска.

© Христо Стоянов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??