Разпятие
Във малка бяла стая, с олющена мазилка,
витаеше едничко чувство на молба.
Като нагар от восъчна стопилка,
отиваше си един живот сега.
На прашния килим с навехнати колене,
стиснала горещо своите ръце.
Момиченце неистово сега се моли
пред иконата на всички богове.
Като черен лешояд със клюн като ли клещи
се рееше смъртта във тази тъмнина,
а през сълзи притворила очите си горещи,
момичето се молеше за татко си сега.
И като че ли със злокобната ирония
на болката се смееше смъртта.
Разкъсваше душата малка в какофония
и пращаше стрела подир стрела.
А сякаш да не чува свистенето на меча,
момичето по силно стискаше очи
и спомняше си тя и макар далече,
картината със татко й пълна със лъчи.
Как в рекичката кристално чиста,
гонеха се рибки във своята игра.
На поляната в огрятата трева лъчиста,
до късно, за мама, беряха те цветя.
Но този образ бе спрян така зловещо
от огнената черна светлина.
Със гробни стъпки вратата бе разкъртил,
демонът - посланик на смъртта.
За ръката момиченцето той поведе
през бездната на адската врата.
И блесна светкавица червена,
отрази във кърваво студената стена.
Сега се бяха озовали
сред площад със хора отстрани.
Не беше момичето разбрало,
къде я водят змийските очи.
И тръгнаха по улица злокобно тиха,
нахранена с на грешници кръвта.
А в небето притихнало се отразиха -
Болка, тъга и самота.
Стигнаха до мост почти порутен -
към Ада бе това врата.
А на края му се стрелкаше залутано,
катедрала с разпятие на върха.
Каде сме ние? - момичето попита.
Къде сме? Демоне, отговори!
Голгота! - през зъби демона изсъска
и подкани грубо - А сега сама върви!
И тръгна момичето по булеварда,
на мостът създаден от души.
Голгота мощно в отчаян ритъм се тресеше,
жив да крачи през адските врати.
За надежда момичето бе тук доведено,
в отчаян ход, за да спаси една душа,
но не от доблестта на демона подведено,
а в това да е противник на смъртта.
На параклиса детето портата открехна
и за миг се изви във светлина.
Сега тя бе във стаята отново,
опряла чело във студената стена.
Но на шията й нещо й тежеше -
синджирче сребърно със някакъв кристал,
не бе кристал а сребърно разпятие беше,
надежда от девойката събрал.
Надежда, но дори и адска,
като подарък от самия Сатана.
Всичко тя бе сега в сърцето детско -
начин да се победи смъртта.
- Защо ме ти остави Господи?! -
на Христос са били последните слова.
И тези думи четяха се сега жигосани,
върху синджира във детската ръка.
Стиснала го силно във свойте длани,
коленичила на прашната земя,
през сълзи горестни момичето за татко си се моли...
- Господи, недей оставя ме сама!
А някъде, далеч сред небесата,
Бог и Дявол в поредната на шах игра
играеха си със смъртта и със живота -
души разпръснати по черно-бялата дъска.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
