Разпятие

Престани да си да си гледаш часовника – вече нямаш очи!

А и времето, като куче, из двора се скри и навярно заспа.

После съседката край оградата мина със замислените кози

и циферблатът на живия плет съвсем олися.

Колебливо в ефира остана код симфоничен от хлопките,

увиснал в пространството по не знам си коя координата.

Лениво по керемидите премрежиха погледи котките

и да включи дежурното осветление, забрави Луната.

Даже под мен сърцето на пейката спря,

вероятно достигнала спомен за своето дървено детство,

и магията на мига с невидим жест закова

Всемира, под стария орех в тихо вълшебство.

Само катерица една (луда за връзване) в мен не престава

да подскача и смята на ум бюджета за Ледената епоха.

Така за някакъв глупав желъд на две ме разкъсва,

та да не мога ясно да чуя някоя божия строфа.

И разпънат между това, дето залъгва глада

и конците, с които ръцете ми движи Всевишния,

сигурно дълго на пейката под угасналото небе ще лежа,

без да мога спокойно да дишам, работя и пиша.