Разпятие
Разпятие
Престани да си да си гледаш часовника – вече нямаш очи!
А и времето, като куче, из двора се скри и навярно заспа.
После съседката край оградата мина със замислените кози
и циферблатът на живия плет съвсем олися.
Колебливо в ефира остана код симфоничен от хлопките,
увиснал в пространството по не знам си коя координата.
Лениво по керемидите премрежиха погледи котките
и да включи дежурното осветление, забрави Луната.
Даже под мен сърцето на пейката спря,
вероятно достигнала спомен за своето дървено детство,
и магията на мига с невидим жест закова
Всемира, под стария орех в тихо вълшебство.
Само катерица една (луда за връзване) в мен не престава
да подскача и смята на ум бюджета за Ледената епоха.
Така за някакъв глупав желъд на две ме разкъсва,
та да не мога ясно да чуя някоя божия строфа.
И разпънат между това, дето залъгва глада
и конците, с които ръцете ми движи Всевишния,
сигурно дълго на пейката под угасналото небе ще лежа,
без да мога спокойно да дишам, работя и пиша.
© Иван All rights reserved.
