Разшита душа
Отива си този ден, в миг си отива.
От случки, от думи, от вик наранен,
от клади, от упреци той изгорен,
обръща гърба си и бавно се скрива.
Оглеждам за него, смълчана до залез,
дали ще направи обратен завой.
Обратно потича тъгата – порой,
и къса стените, страха разпознала.
Замръкват очите ми, спускам клепачи,
небето прихлупва земята с капак
и слиза в сърцето ми лунният зрак.
Дочувам как ехото в клоните плаче.
Не виждам пътека, полазват ме тръпки.
Студено излива се дъжд – водоскок.
Пълзи тъмнината, увива се – смок,
разшива в душата ми всичките кръпки.
Разнищени спомени хукват да бягат.
Самотен остава олтарът без храм,
увисва фитилът на свещи без плам.
Душата – разшита, а толкова стяга...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
