Преди си мислех, че е драма да пораснеш -

забравяш всички луди своеволия,

искрите във очите ти изгасват...

Не исках да пораствам. И се молех

да бъда все невръстното момиченце,

което е заето с тривиалности,

със детско и наивно (не)обичане,

усмихнато глупашки в огледалото.

Сега разбирам – всъщност е подарък

да израстеш детинските си лековерия.

Голям човек развива се от малкия,

научил се какво е недоверие.

Откакто съм голяма ми е трудно

да съм предишното уплашено момиче -

да подминавам лесно всяко чудо

и да си мисля, че не ставам за обичане.

Сега се моля – нека да пораствам,

околните и себе си да опозная.

И вече знам – искрите не угасват.

Растат със мен. До степен на сияние.