Anita765 (Ани Монева)
297 11768
5.10.2014 г., 21:47 ч.  

Развиделяване 

  Поезия
677 0 10

Лаят кучета, сенки минават

и пробягват по тъмното котки.

Тишината  почти не остава,

а луната е в локвата лодка.

 

Зад прозореца толкова тясно,

че пред него трепти от студено.

Нещо бие парливо от дясно,

пишат спомени мисли по мене.

 

Две стрелки уморено тиктакат

все не могат до днес да се стигнат.

Уж подпряла съм болката с лакет,

но се стича по моите мигли.

 

Зидах зидове, после и някак си

им заоблих и острите камъни.

Пред стената поникнали макове,

запълзяха към утрото само.

 

Още малко, съвсем ще се свърши

тишината с последната капка.

Аз не плача. Улукът се сгърчи.

Мене просто денят ме очаква.

 

© Ани Монева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "По залез стена си издигнах.

    Зазидах си болките – с камъни.
    Заоблих ги. Острички бяха."

    Копривено.По залез.Като болката
    загнездила се вляво и не мърда.
    Стената пази да не рухне споменът.
    А той е сън.И утрото го скършва.
  • Ани...това е супер ! Моите почитания...
  • ... заради маковете съм тук (и не само)...

    Ще мине, Ани!
  • Благодаря на всички, спрели се при мен!
  • Макът - между две стрелки,
    щракнат ли ще е вечност,
    улукът-тунел ли сълзи?
    Или Господ нарежда нещо?
  • много образно!
  • Аз не плача. Улукът се сгърчи.
    Мене просто денят ме очаква.

    Прекрасно!!! Браво, Ани!
  • Отлично изпълнение, Ани! Болката ти е заразяваща...Добре, че има лек намек за оптимизъм в края!
  • Написано за мен!
  • За малко ми се прииска да натисна "декларирам, че аз съм авторът..."
Предложения
: ??:??