Развиделяване
Лаят кучета, сенки минават
и пробягват по тъмното котки.
Тишината почти не остава,
а луната е в локвата лодка.
Зад прозореца толкова тясно,
че пред него трепти от студено.
Нещо бие парливо от дясно,
пишат спомени мисли по мене.
Две стрелки уморено тиктакат
все не могат до днес да се стигнат.
Уж подпряла съм болката с лакет,
но се стича по моите мигли.
Зидах зидове, после и някак си
им заоблих и острите камъни.
Пред стената поникнали макове,
запълзяха към утрото само.
Още малко, съвсем ще се свърши
тишината с последната капка.
Аз не плача. Улукът се сгърчи.
Мене просто денят ме очаква.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
