В момента, в който ти пишеш това,
със сигурност ставам пак себе си.
Събличам праха и шума от околния
свят, забравям за всички професии.
Поглеждам с очите си - моите,
ах, колко са мои и истински,
в най-нежно кафявото потъва
душата ми, събудена в топлите
ириси.
Преоткривам небето, че
синьото му синее неистово.
Между пръстите на ръката ми
пясък се разпилява - само една
мидичка засяда (прекалено
голяма, за да не бъде важна
във времето).
Другата ми ръка към нея се
протяга и издърпва спомен
от дъното. Разполагам се синя
между море и небе.
Имам себе си, този живот,
и душа на дете, което обича
топлината на слънцето.
С колене изподрани, макар
и с трийсетгодишни очи
продължавам да бъда усмихната.
Имам толкова много!
Имам очи, за да видя всичко това!
Боже, колко е хубаво, че съм
част от света. Имам себе си,
този живот и душа, за да бъда
щастлива и истинска...
© Яна Всички права запазени