Ех, човек ли си, мое видение,

мое дълго отричано аз.

Най-истинското чувство - бълнувано.

Най-реалният сън и кошмар.

Аз се лутам в вселенски прозрения

и теории за любовта.

Сякаш съм се омагьосала от тебе -

сън, недосънуван през деня.

Няма нищо - реален си... много!

“Живееш в реалността”,

толкова празна и ненарисувана,

и белязана от самота.

Ти не вярваш в мойте вълнения -

реалист, прагнатик и циник!

Kaк не смееш дори да потрепнеш?

За миг не затваряш очи...

Нащрек ли си, да не се разотиде стражата?

Батальонът пред тъжното ти сърце.

Толкова си го предпазвал от удари,

че всеки момент ще умре.

Реалист ли си в сивата си реалност,

солена като сълза.

На сълзите поне даваш ли правото,

или ще отричаш и тях?

Знам, не вярваш във сънища, в приказки,

не обичаш, не пееш, не мразиш.

Не танцуваш и не се вричаш

и всъщност живееш напразно.

Ех, човек ли си, мое видение,

колко още ще те сънувам,

колко хубаво е "там", ако знаеше,

щеше поне насън да рискуваш.