Реката

На лунния блясък лъчите
протягат над мен пипала -
потъвам в печала на дните 
и нощи от зла самота.

Сърцето ми болка връхлита
и забулва го в мрачен покров - 
Под него навярно покрита 
лежи някаква стара любов. 

Не пеят ми вече щурците, 
премръзват в дебела слана...
Само ромон далечен долита
от течащата бавно река.

Тя шепне ми приказки лунни
и гали ме с мокри ръце.
Зове ме към свойте бездънни
води да спусна нозе... 

Само вятърът скърца зловещо
в клонака безлистен и сух
сякаш в тъмното движи се нещо, 
с тропот гробовен и глух. 

А с плачещи клони върбите
поклащат извити тела, 
че в техните сенки е скрита
и чака момента Смъртта.