Реката, която тече нагоре
Последната река ли е живота?
Пресъхват сякаш вече всички извори.
Прибираме се в своите Голготи,
а сушата за скръб ли е измислена?
Затуй ли, щом дъжда не завали
надигаме очите към небето,
че съ̀лзите ни лъч да изпарѝ,
подѝр да се излеят над полетата?
И чудя се - в калта ли е зародиша
на моите увехнали мечти?
Тъгатата ли дойде да ми е вповече?
По навик сякаш все да ме боли...
А аз не казах нищо на света.
Избирах да вървя по тежки друми.
Какво, че в намастѝлена душа,
подгизват милионите ми думи?
Не съм простил на гузната си съвест,
и имам две-три празни обещания.
Не бях дори до сетния му дъх,
очите да затворя на баща ми...
И бавно онемяваха молитвите,
предъвкани с обичане на залъци.
Броят ли се, когато се проклинаш
на оня свят - угасналите пламъци?
Не знам, но паля свещи за живота.
Потъвам, ако плувам по течението.
Реката ми се влива във Голгота,
затуй греба към своето рождение...
©тихопат.
Данаил Антонов
10.06.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
