Роден на село
Обич доживотна, след живота – също!
Спомен като ласка – в мрака ми светулка.
Мама от небето пак ли ме прегръща
в родното ми село – моя първа люлка.
Грапавите длани и петите боси –
никого и нищо няма да забравя.
Тука съм заченат, тука съм износен –
на живот се учих от пръстта корава.
Тука се търколи детството ми кратко
с пръчка от черница, с камъче във джоба.
Първи думи писах в малката тетрадка
в родното ми село – майчина утроба.
Свири кос на драка, вятърът премита
улиците дълги в късите недели.
Още в прахоляка по хлапашки скитат
първите любови, първите раздели.
Зима подранила, пролет закъсняла –
нека кръст ми бъде яворът разлистен.
Родовата памет – лястовица бяла,
родното ми село – мой последен пристан.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
...
