Хей ти, пораснало дете от спомен стар, далечен избуял;

Хей ти, изстрадал млад човек, с годините внезапно опустял;

Преплетох път със теб преди и кратка бе таз наша съдбина –

невинни, млади, живи и добри – мечтаехме за мънички неща.

Животът мил бе с нас, не знаехме коварната му същина,

тъй сладки бяха наш‘те дни – на младост крехка и на светлина.

Две малки семенца, засети заедно в земята пълна със живот,

два пътя слети във едно – кратка идилия на чиста, истинска любов.

Но писано не бе било в градината на Рая заедно да порастем;

Ти тръгна в своят свят сама, аз наблюдавах тихичко как ти растеш.

И ти порасна с диви цветове, превърна се във роза източна;

Далеч от теб долавям още ароматните ти листове –

те пълни са сега със млади цветове...

Хей ти здравей, понякога за тебе мисля във съня;

И топли чувства галят спомена за теб,

припомнят за отминалата топлина.

Сега у теб цъфти цветът на пролетта и ще дари ти божия благословия –

вземи я и живей красиво, живот изпълнен с обич  и с магична орисия.

И знай, че има там отвъд един приятел запустял;

И той те помни: понякога щастлив, понякога със тебе олинял;

...И сеща се за розата живяла там – до тоз стар жив плет, останал вечно сам...