Родих се само в храсталаци,
един не беше като мен.
И се учих като вълка, единака,
да живея ден за ден.
 

Растяхме, ала те не се променяха,
бяха някак мрачни, някак сиви.
Пред мен стояха, само гледаха
и казваха си "колко е красива".
 

Докоснеха ли ги - извикваха,
навярно ги боли, си казвах.
А мен дори и не опитваха,
може би бодлите ги отказваха.
 

Такава явно е моята съдба,
израснах роза сред коприва.
Непотребна никому, сама.
Какво от туй, че бях красива?