Чупя молива!

Чупя молива от яд,

че те нямам,

че не знам как

да ти обясня

всичко,

което искам да ти обясня.

Но знам,

че те обичам.

Нищо,

че по някой път ме вбесяваш.

С вижданията си.

И други дреболии.

Но в края на деня

те обичам.

И другото може да има значение,

може и да няма.

Може да е фантазия,

може да е измяна.

Но те обичам,

защото си прекрасна.

Прекрасна си,

защото те обичам.

И политам!

Давам ти, каквото мога.

Шепа думи

и малко тревога.

Стихове без стил и рима,

не сме добра комбина.

Пътищата ни не се пресичат,

успоредни са.

Не те докосвам,

тъй далечна си.

Само в спомените ми

ще живееш.

Ще цъфтиш

и ще вехнеш.

Докато не те преодолея

и оставя да потънеш във забрава.

Дишам.

Но някак боли.

Някак не е истинско.

Някак е увяхващо.

Няма звезди.

И не мога да те хвана под ръка,

тъй далечна си сега.

И преди беше.

И за в бъдеще ще си.

Не искам да го понеса -

вижданията ти,

разбиранията ти,

тревогите ти.

Не са за мен.

Наречи ме страхливец,

но се отказвам.

Последен път приклякам пред теб.

Като васал пред краля си.

Като баща пред дъщеря си.

Оставям те да спиш.

Сама

или с друг.

Това не е моя работа.

Отласквам те леко по реката

и ако не се върнеш,

знай,

няма да ми липсваш.

Тъжно е,

но трябва.

И прощавай, че не мога

да ти дам каквото искаш, мила.

Аз съм домошар,

а ти си стихия.

Но обещавам -

ще живееш дълбоко в сърцето ми.

Споменът няма да избяга.

Остава в таванската стая.

Ще се присещам за теб в студените дни.

И в топлите ще го правя.

Тук обаче трябва да сложа точка,

чувства вече не питая.

Вълнението във мен увяхна.

Тъжно. Като роза.

Но ти недей унива,

беше ти за мене, мила,

и слънце, и луна,

даже перспектива.

Но с чувствата вече не се боря.

Те не ме задавят,

нито удивляват.

Възел около мене не затягат.

А ти? Ще мислиш ли за мен в студените дни,

че и в топлите дори?

Ще се присещаш ли за онзи път, когато...

Когато на крепостта цар бях аз

и ръката ти крехка в моята собствена лежеше.

И се бореше

със световъртежа.

С любовта.

С омразата.

С безпомощността.

Спомен не е останал, нали?

Но нищо.

Аз ще помня.

За теб и за мен.

За възможното и невъзможното.

Само те моля въпроси да не задаваш, да си траеш.

Като си далечна,

ми е много добре.

Като мълчиш - още повече.

Искам да си спестя тирадата ти

всяка вечер и всяка сутрин.

Пледоарията ти,

когато жилна те леко в гордостта.

Гнева ти,

когато дави те безпомощността.

Да, мила, ти си уязвима.

Малко ми е тъжно за това,

но не чакай от мен закрила.

Ето, вземи ми меча.

И ризницата дори.

Даже щита ти давам.

Но свободата ми остави!