Нестихващи и дразнещи са мислите ми за спокойствие,

наситили са се на чужди доводи.

Безпътен скитам сам …и тръгнал съм от нищото,

препълнен от неслучили се спомени.

Между нестиснатите пръсти ми изтича смисъла,

а пътищата днес опасващи матрицата,

не са достатъчни дори за кротка мъст –

обсебени от миналото на ментални хиксове.

Като новороден след кратки пирове,

безкръвен и неоткровен си слагам примката на шията.

Не смятам , че напускам и през зъби съскам,

безсилен, но някак недогонен от стихиите…

Ковачи на неопетнени младости

ми сложиха крила, откъснати от бивши ангели.

Не ставаха за полети, но ставаха за скачане,

със тях събирах запокитените радости.

Очите ми ризкуваха и после пак се скриваха

след кратки или по-големи колебания.

От бурите намираха укритие,

в пукнатините на търкалящи се камъни…

Спокойствието се отлага пак,…за някога,

тогава аз ще имам своите си доводи.

Дори и до безкрай да се надбягвам с нищото,

ще имам хляб, а може би и зрелища…,

                                                  навярно даже скромни спомени…