Толкова трудно, изморяващо липсваш,

чертите ти се сливат в  илюзия.

Заличаваш, изчезваш, размиваш ме, поставяш

крайна диагноза - агенезия.

Болиш самотно, непрестанно, чуждо,

болиш абстрактно, сюрреалистично.

Болиш зад музиката,  буквите и цифрите,

зад маските - по-силно, по-различно.

Ще те изпиша, да престане болката,

ще те излея в думи и във срички,

с точка  в края, ням ще те затворя,

по-дълбоко, по-далеч от всички.

После стена с прозорче ще вдигна

и след залез ще емигрирам от хората.

Далече, зад плюш и сълзи ще опитам 

в съня да удавя и теб, и умората.