Денят изгасва.
Последният слънчев плам е там
зад хоризонта и захласва
всички тях... а аз съм сам.

Не, това е твърде жалко, нелогично.
Та аз съм мъж,
символ на всичко земно и епично
и нямам право на нищо тъй себично.
и казвам си - стой, на себе си се дръж!
Тъга за теб тъй е неприлична!

И отново лъчите последни
на изгасващият ден
посипват лицето ми едва бледно
и сякаш щастието се връща у мен.

И ето - щурците запяват.
Нощта е тъй красива, нали.
Да, и луната сребриста изгрява
и излива над всички пак светли вълни.

Поглеждам нагоре сякаш тайно.
Луната... колко време сама горе е бдила.
И в миг виждам до себе си как омайно
е нечие лице до мен осветила.

И чувствам как ми олеква -
как двама гледаме замечтали.
Ако и в черно да са я облекли,
да, звездите красива картина са изтъкали.

Но изведнъж всичко се свършва.
Красотата оказва се блян.
А блянът в краката ми тръшва
коварната истина - нощ е, а аз съм сам.

Съвсем самичък, като луната.
Тъй тъжни са сякаш нейните светли очи.
Обградена от звезди, ала вижда се - тъгата
прозира през падащите тъжни лъчи.

Но не - ще се държа.
Не е толкоз тежко - хайде, стига.
Не, това е съдбата на мъжа.
За отминалото щастие няма полза да тъжи,
а след нощта нов ден винаги пристига!