Сам
Сам
Омръзна ми! Като мъгла се стеля.
Достатъчно поемах тежки думи.
И ненавиждам хладната постеля,
таила толкоз нежност помежду ни!
Какъв сарказъм и каква ирония!
Душата бе започнала да диша.
И заблудена, от напираща мелодия,
отново бях започнала да пиша. ...
И взех, сама със себе си, да споря.
Не искам да се връщам във играта.
Започнах и сама да си говоря.
И тази нощ ще легна на земята.
Самотник всеки е. Дори и в благодат.
Осмислих, всъщност, притчата позната.
Човекът идва сам на този свят.
И също сам си тръгва от земята.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мари Елен- Даниела Стамова Всички права запазени
